Доста често чувам, чета и ми бива казвано от всякъде – “човек трябва да намира щастието в малките неща”……!!!!!
Е, аз не съм такава и НЕ намирам никакво щастие в малките неща.
Доста грандоманско и леко нагло звучи, но какво да се направи, такава съм си и не мисля да се променям. Така ми харесва, така искам и все повече намирам щастието в големите неща. И като пиша “големите”, всъщност си давам сметка, че са огромните неща!
Смятам себе си за толерантен човек. Всъщност не съм сигурна дали съм точно толерантна или просто не обичам да се меся в решенията и изборите на останалите около себе си, а какво остава за непознати. Вчера се натъкнах на ситуация, в която едни хора обсъждаха едни други хора – напълно непознати. Темата беше облекло. Не че преди и аз не съм го правила, но сега ми е толкова безразлично, че дори не си правя труда да се замисля и да изхабя времето си за такова обсъждане. Струва ми се безпредметно и безрезултатно. Нито аз ще спечеля от това, нито нещо ще се промени. Щом се харесват, нека хората да си ходят както им е удобно и си преценят. И аз съм далеч от модел на Victoria Secret, така че моето положение не е по-добро от това на клетия потенциален обект на обсъждане. Пък и приз за моден гуру все още не краси долапа ми, та предпочитам да държа езика си зад зъбите. И все ми се струва, че е възможно ако аз не обсъждам, и мен да не ме обсъждат така гротески – нали се сещате: законът за вселенското равновесие. Разбира се, няма как да не си призная, че ако видя нещо красиво, нещо хубаво, нещо забележително – е, тогава ще го посоча и ще си дам заветното одобрение, което едва ли някой го вълнува. Но нека хубавите неща се казват и показват – това е моето верую.
С цялото това словоизлияние исках да кажа, че по същия начин разбирам и различните от мен, които намират щастието в малките неща. В крайна сметка важното е всеки да го намери някъде, а къде ще е това “някъде” май значение няма.
Но нека се върна на същината на моята мисъл.
Пиша този пост от плажа. В компанията на съпруга ми, на прекрасното бебе Honey Bunny, на кучето Жаклина и майка ми. Морето е страшно синьо и както ние казваме – гладко като тепсия. Шезлонгът ми е под дебела сянка на дърво, музиката от бара е лека и ненатрапчива, подухва бриз, кучето лежи послушно, а бабата занимава бебето, което днес е в прекрасно настроение. И тук е моментът, в който аз трябва да намеря щастието в тези малки неща от живота!
Не! Ще ви разочаровам, но не намирам щастието в тези малки неща!
Защо ли? Как защо!!! Какво малко виждате вие в тази картина? Лично аз – нищо! За мен това са големи, даже бих казала – огромни неща!
Защо да смятам за нещо малко това, че животът ми е дал възможността да познавам морето, да мога да го видя и чуя, да отида и да потопя крака във водите му, да усетя прохладата на вятър, да поблея към безкрая, където то се слива в едно с безоблачното небе? Малко ли е? Иде ми да попитам момичето в количка до мен, което така всеотдайно се наслаждава на гледката, макар и да не може да пристъпи към брега!
А дали е “малко нещо” това, че имам до себе си (не буквално, защото зачезна за поредния урок по поредното еднодневно хоби) жив и здрав съпруг? Разбира се, че ме дразни от време на време, скарваме се и ние така като хората, за спорта, но го имам и той е вероятно най-добрата ми половинка. Неотлепваща се половинка. Ама така сме си свикнали и така ни харесва. За мен не е никак малко нещо, защото помня и се стремя да не забравя как чаках момента, в който и аз ще имам с кого да се дракам, ей така от сърце и с любов!
А малко ли е, че имам баба – жива и здрава, и помага с всеотдайност и безкрайна обич. По принцип ролята й е на моя майка, но мисля че получи мигновена амнезия преди малко повече от шест месеца, когато се роди “нейното внуче”! Забележете – тя вече не е “моя майка”, а “негова баба”, а той не бил “мое бебе”, а “нейно внуче”. Странен развой на събитията, но се приема радушно от двамата външни (мен и мъжа ми), щом това прави Бабата щастлива и на разположение. Ако вие смятате, че това е малко нещо, попитайте тези, които бленуват за майчина подкрепа, за родител, за баба, за близък роднина, за добра дума, за миг завръщане в детството, за отмяна и помощ. Попитайте…
Да засягам ли темата за бебето Honey Bunny, чудя се аз. Ще я засегна и ще ви кажа защо – много е простичко: защото забравяме. За наше огромно щастие и с благодарност казвам, че животът ни дари със здраво и прекрасно бебе. Енергично, будно, леко диво на моменти, но и много усмихнато, общително, чудесно. И преди всичко – пак го казвам – здраво бебе. Улисани в битовите неволи, недоспали често може би, много от нас – “младите” родители – се оплакваме, че сънят е малко, умората е много, грижите са безкрайни и какво ли още не. И забравяме да благодарим на който мислим за добре, че децата ни са тук, има ги, добре са и могат да ни изтощят щастливо. Защото не всички са така. Не всички родителски “неволи” се свеждат до излята чаша сок на почистен под, изцапани нови дрешки, мрънкане от скука или растящи зъби. Не! Не го забравям аз, не го забравяйте и вие. И това, мили мои, не е никак, ама никак малко нещо.
И в този ред на мисли и изписани думи, повтарям – не, аз не намирам щастието в малките неща в живота. Защото те за мен не са малки – те са великани. Малко ли е да си с любимите си хора, да си здрав (и всички те също), да имаш с кого да се посмееш и на кого да се ядосаш, да можеш да видиш, чуеш и усетиш всеки дъх от живота, да можеш да се изправиш, да паднеш, после пак да станеш и да продължиш! Малко нещо ли е да имаш красотата на света около себе си, а ти да можеш да я докоснеш и усетиш когато си поискаш. Не, никак не е малко.
И често се стремя да си повтарям – за мен да крача е нищо, за друг е блян! Огромен блян!