„Искам да порасна“ – фразата, която всеки от нас е изричал многократно, дали на ум, дали на глас още от момента, в който навърши невръстните си първи няколко годинки от живота си, тайно завиждайки на „големите“ за тяхната свобода, възможността сами да избират живота си и сякаш да контролират света. Дали обаче наистина е така? За съжаление преходът от дете към възрастен доста често силно опровергава тайните ни детски, наивни мечти за бленувания „свят на големите“ и в полезрението ни стремглаво се наместват някои истини, които се налага да научим по трудният начин – тоест сами. Ето какво не ни казаха докато бяхме деца (а и може би по-добре, че са ни го спестили).
„Великите“ на детството някак отминават.
Или иначе казано – идолите се стопяват бързо като восъка на свещ и се изпаряват незабележимо около нас. Бийонсе и Джъстин Тимбърлейк силно разтуптяваха сърцата ни като тийнове, правят го и сега с подрастващите около нас. А и нашето краче все още е възможно да заиграе в ритъма на техните песни докато усърдно чакаме в задръстването и небрежно слушаме най-новите хитове по радиото. Но за съжаление (или може би не до там в конкретни случаи) преминахме и през доста „идоли“, които изгряха на голямата сцена сякаш мигновено, а след това също толкова мигновено и залязоха. А след година, две, когато се наложи да сваляме постерите им от стените и вратите на гардеробите си, силни чувства на съмнения обземаха съзнанието ни, а именно – „А наистина ли сме го харесвали този артист?“.
Времето лети….
…буквално. Никога за нищо не е достатъчно! Естествено като всеки ученик, било то в началните години или като „вълци“ в гимназията, всеки от нас си е мислел, че света се върти около него. Заобикалящите ни правят всичко възможно, за да подредят живота ни по нужния начин, като техните усилия някак си ни убягват точно в тези години. Но изведнъж изписваме последните редове на тетрадките, захвърляме учебниците по химия и с гордо вдигната глава, и диплома в ръка, закрачваме леко неумело към живота. И някъде там, между джънкфуда, набързо прибраните намачкани чаршафи от простира и компромиса с последната останала филийка хляб (е, с малко мухъл, но то пък си е пеницилин!) установяваме, че времето е най-ценният ресурс. За съжаление вече е в краен дефицит и никога не стига. Оказва се, че за да се яде се налага сам да се сетиш преди стомаха ти да престърже. Преди да излезеш в събота сутрин на разходна в това прекрасно време, май ще се наложи да си поизпереш ризките, защото единствено чистите бански може би няма да се приемат добре като работно облекло в офиса (или поне началството мисли така). Известните задължения от рутината не стига, че не е възможно да ги побереш в 24те часа на крайно краткото денонощие, а и като за капак непрестанно излизат и такива „неизвестни“. Фитнесът, излизането с приятели, шляенето – все луксове, които се опитваш да набуташ някак си между работата, сметките, чистенето, подреждането и още хиляда дреболии. А похвали ли се някой, че успешно поддържа всичко това и освен него успява да развива и ХОБИТО си, изведнъж те обзема чувството, че може би си се запознал със супер герой!
Всичко ни изглеждаше от жизнена важност, а днес е меко казано – безсмислено…
Тройка на контролното по биология за тичинките, четворка на изпитване пред черната дъска по математика…може би така би трябвало да започва „Апокалипсис сега“. Но наистина „сега“, тоест в онова време когато оценките в заветната книжка под кодово наименование „БЕЛЕЖНИК“, бележеха социалния ни статус в обществото (класа от двадесетини човека и родата до второ коляно) буквално с алена буква. Сълзи и мъка са проливани върху безбройните уроци, нестихващите любовни трепети, неполучаващите се опити да покълнат бобени зрънца или желанието ни да научим наизуст цялата Менделеева таблица. Е, дайте си сметка – какво помните? Отговорът може би при почти 90% от хората е „нищо“ (останалите 10% са вероятно все още свързани с образователната система и им се налага да помнят туй-онуй). Дори и любовта на живота ви (по възможност различна персона всеки срок) някак си бледнее в момента в съзнанието ви, а само понякога, около 24ти май, се сещате с меланхолия за онова…как се казваше…онази стара любов (името е causa perduta) и какво ли прави днес! И все пак ние не отричаме тотално общата култура, възпитание и знания, които сме придобили в училище, нито дисциплината, на която сме се научили, затова молим ви – не спирайте децата си от училище. Просто бъдете малко по-благосклонни. J
На лъжата краката са къси
Или иначе казано – това, че родителите ни не са го споменавали, не означава, че не знаят какви сме ги вършели. Нито сме можели да открием „топлата вода“, нито пък сме го и направили. Все пак и те са били деца, юноши, млади и доста добре са запознати с пътя, по който ние тепърва крачим крадешком. Да, те знаят, че от училище до вкъщи (тези три пресечки) разстоянието не е като за час и половина, освен ако не решиш да го изминеш яхнал охлюв. Още по-страшно обаче изглеждат онези измени на родителските напътствия, чиито плодове „берем“ сега като прескачането в забранената зона със сладки изкушения, изяждането на още един дюнер от павильончето отсреща, поредното пропускане на тренировката днес. Не че те ОТНОВО не разбираха – знаеха го много добре, но хайде помислете си дали сами сте можели да излезете на глава със самите себе си. А днес, с тези допълнителни няколко килца, които поредна година не можете да свалите, с онзи зъболекар, който постоянно се налага да посещавате (а е и скъп) само се чудите и маете кого ли всъщност сте заблуждавали. Със сигурност излъганите не са били родителите ви.
Това е последното безгрижно лято (но ти още не го знаеш)
ЕМИ ДА! ФАКТ! Последното лято от миналата година беше и последното от живота ти, в което просто правеше „нищо“. Като под „нищо“ разбираме само това, което на теб ти харесва и за което имаш желание в момента. Защото това лято вече имаш спретнато чисто бюрце (за което доста си мечтаел), на което единственото морско нещо е картинката на десктопа ти (може и някоя мида под монитора). С времето често се разделяме с хора, места и събития. Но най-често и с време – време, което можем да използваме за собствените си желания. Лятната ваканция рязко, само за един сезон, се редуцира от повече от месец до само пет (с повече фантазия и мъка), десет дни. Малките междуконтинентални почти пътешествия тип „работа-море-работа“, които така умело оправдават трафика всеки weekend лятно време към морето, не само са до време, а и до доста „кратко“ време. Скоро и те ще престанат и пак с носталгия и леко чувство на яд ще се сетиш за „онова последно лято когато нищо не правех!“.
Боклукът се преразпределя след два сутринта!
Изключително груб и доста неприятен израз, който чухме съвсем наскоро и чието разтълкуване още по-малко ни хареса. С две думи – нищо хубаво не можеш да очакваш да ти се случи след два сутринта в поредното заведение.
А историята помни и години, в които прибирането ставаше само по светло – към шест, седем сутринта. И е хубаво, че ги е имало тези моменти. А още по-хубаво е когато те си останат в миналото – в тийн годините, в студентските запои от първата двулетка. С всеки изминал ден, с напредването ти в професията и личния живот, с порастването ви в обществото, запиването до зори става все по-непрепоръчителен метод за преминаване на нощта. Нашият съвет – станеш ли „голям“ (и на години и ментално) – пий по едно, забавлявай се разумно и прилично, запознай се с нови и интересни хора, а след това се прибери, защото и утре работа те чака. Така рискът от нетрезво взети решения и неприятно гадаене на името (и като цяло съществуването) на индивида до теб в леглото на сутринта, се свежда до минимум.
Всяко нещо си има цена
И този факт се отнася какво за материалните придобивки, така и за всичко, което вършим, мислим или казваме. Обобщаващо – ЗА ВСИЧКО.
За съжаление идва един доста рязко отрязан като с нож момент, след който вече почти нищо (или на практика абсолютно нищо) не ти е простено заради крехката ти възраст и младежката ти неопитност. Не стига, че след училище и университета рязко ти отрязват всички възможности да използваш нещо безплатно или поне с намаление, а и изведнъж започват още от следващия ден да ти твърдят, че вече си възрастен и трябва да си носиш отговорността. ЧАКАЙТЕ! МОМЕНТ! Отговорност за какво? Отговорът от всички наоколо е – „за всичко“ и лека ехидна усмивка заблестява на личицата им, приветствайки те в света на възрастните. Ако само ни бяха предупредили, че това ще се случи точно за миг и никой няма да ни даде гратисен период, поне може би психически бихме се подготвили. Но уви…връщане назад няма.
Красотата ще спаси света или може би НЕ…
Заместваме „може би“ в по-горното твърдение с „категорично“ и разбираме какъв е бил смисълът на скотските ни мъки толкова тийн години да прекараме пред огледалото, мажейки се в несвяст с всякакви видове гримчета, кремчета и бабини помади. Разбира се ние не отричаме спретнатият и чист вид, не заклеймяваме хората, които се грижат за себе си, но строго порицаваме тези, които правят само това или съдят другите само за това. Да, обичаме красивите, но днес недвусмислено разбираме, че тези които обичаме и които ни обичат виждат отвъд перфектната прическа и новата риза. Помните ли онзи супер известен или онази невероятно красива от гимназията – моля заинтересовайте се какво се е случило с тях и често ще остането много разочаровани. Но поне, след всичко усилия, които и вие сте правили в онези си години, това, което ви е останало са сладки и забавни спомени, като примерно снимките с лилавия гащеризон (много беше моден, признавам!).
Най-ценното нещо на света е здравето.
Но уви, когато си на 18 или 20 чуваш, но не разбираш какво наистина се има предвид. Безсънни нощи, много алкохол и цигари, джънкфуд и никакъв спорт – а резултатът? Невероятен външен вид. Но изненадааааа! 30те бързо чукат на вратата, а „даровете“ на миналият ти живот от 20те вече ясно се забелязват по кожата, косата, фигурата. Настъпва тежък психически и емоционален момент и виждаш себе си сякаш на забавен каданс как влизаш в магазина за козметика, и с ужас в очите изричаш страшните думи: „А крем за бръчки имате ли“! Само ако можеше някой да ни набие в главите идеята за това преди години, когато тялото се поддаваше на всичко, което решавахме да правим с него! Една седмица фитнес тогава сега трудно се постига и с три месеца зверски мъки, а по-лошото е, че от тук нататък все ще е така. Само ако знаехме, нали!
Мама и тате не идват от фабрика в далечна Родителоландия
Признаваме си, ДА, така е! Имало е момент, в който сме си мислели, че родителите някъде ги произвеждат и те просто ни създават (още не беше ясно как точно), тяхната основна мисия и цел в живота е да ни гледат (по всички възможни начини и параграфи) и да се грижат за нас. Е, в последствие, дали от възрастта, дали от това, че майка ти 15 години ти натяква, че няма фабрика за майки, която да ги бълва на партиди, осъзнаваш, че няма как да се родиш родител. Такъв се става. И още по-интересно, че не се става от момента, я който те впишат в нечий акт за раждане. Можеш да станеш родител „по принуда“ – тоест отрочето се ражда, а ти все още си мечтаеш за онзи бар, за онова напиване, което все се каните да направите с приятелите на плажа, за какво ли не, но определено НЕ за домашния уют. Е, поздравления – ако е така, то определено не ви е време да ставате РОДИТЕЛИ и малко късно сте го осъзнали.
Ако пък от доста време вече повече ви тегли към домашната храна, спокойната компания на единствения любим човек, домашната тишина и атмосфера, то вече сте завършен родител. Готов за практическите занятия с реалния обект – малкият наследник J Не отричаме и желанието ви все пак да продължите да живеете, но винаги ще включвате с желание и новия член на семейството, около когото ще градите целия си свят…с усмивка и изцапани килими.
ЗАКЛЮЧВАМЕ – заключваме съмненията си дълбоко в сандъче заедно с желанието си да разсъждаваме над темата „какво щеше да стане с живота ми ако го знаех всичко това“ и го хвърляме в дълбоките води на забравата. Защото миналото е вече минало, а резултата от всичко по-горе е прекрасната същност, която сте изградили днес. Ако всичко е било по друг начин, то вие щяхте да сте различни, а дерзанията може би леко поизменени. Не унивайте, а огледайте се наоколо за някой подрастващ и както се казва – гледайте му сеира…
