Една измъчена на външен вид книга, но с не по-малко “мъчителни” истории, в които се потопих изцяло. Без значение къде се намирах – на плажа, в градината, в колата или приятно разположена на дивана у дома – книгата “Непокорните диви” беше до мен и ме пренасяше в един по-различен свят, който нямах търпение да проследя до самия край. Толкова лесна за четене, приятно написана книга, разказваща увлекателно, последователно, синтезирано, но и достатъчно изчерпателно историите на седем жени, може би никога досега не бях чела. Затова и бързам да напиша тази статия, като се надявам да повлека и вас във водовъртежа на тези шеметни истории.
Кристина Морато е журналист, писател, репортер и телевизионен директор – жена с динамичен и интересен живот, която пътува по света с камерата си и прекарва не малко време в Латинска Америка, Африка и Азия. Посещава над 40 страни, а през 2000 година решава да прекрати кариерата си в телевизията, за да се посвети изцяло на пътувания и писане на книги. Впуска се в обстойно проследяване историите на велики жени, пренебрегнати от времето си и обществото, които обаче оставят следа след себе си.
Самата тя е една забележителна личност, чиято биография е доста наситена от към емоции и изживявания, описани подробно в сайта си.
Да се върнем на книгата “Непокорните диви”, която беше моят първи сблъсък с Кристина Морато, но определено няма да е последният. В списъка ми с книги за четене вече съм добавила “Дамите от Ориента” и “Прокълнатите принцеси”, на които възлагам големи надежди и съм почти сигурна, че няма да предадат очакванията ми.
Освен красивата си и стилна корица, книгата предлага приятен шрифт, удобен (поне за мен) формат, не прекалено контрастни на цвят страници, които не натоварват излишно очите при четене. За всичките си близо 430 страници реално материал за четене, снимки има само в началото на всяка глава, където можете да видите всяка една от “героините”. Определено мога да похваля липсата на много илюстрации, тъй като жените, описани в книгата са достатъчно известни, техни снимки могат да се открият навсякъде в интернет и така остават повече редове за интересна информация. Макар да не мога да направя сравнение с оригинала, преводът на Боряна Дукова е много приятен, а грешки (технически и други) мисля че въобще не срещнах – нещо, което откровено ме дразни в доста книги.
Както ви споменах и в началото на статията, книгата “Непокорните диви” разказва историята на седем жени – Мария Калас, Коко Шанел, Уолис Симпсън, Ева Перон, Барбара Хътън, Одри Хепбърн и Джаки Кенеди. На всяка една от тях са посветени отделни глави, които започват от самото им раждане (или още преди това с предистория на семействата им) и завършват със смъртта им. Последователността и стила във всички глави е еднаква, което прави проследяването лесно и приятно.
Мария Калас
Много съм стеснителна. Никога не се осмелявам
да покажа чувствата си към хората. Вземат ме за
горделива и бездушна дива. И тогава още повече
се затварям в себе си.
Мария Калас е първата гранд дама, която “отваря” вратите на книгата за читателя. Историята й не е непозната и горе-долу очаквах какво ще прочета за нея. Въпреки всичко, подробностите ми убягваха, а са описани така добре и увлекателно, че за мен беше удоволствие да ги прочета. Животът й, какво и на останалите шест жени, не е лек, а по-скоро изглежда драматично мистичен и обгърнат в романтика. Няма да ви разкрия никаква информация, за да можете сами да се насладите на разказа.
През цялото време докато четях главата, посветена на нея ме беше обхванало едно романтично, но и едновременно с това носталгично усещане. “Да умреш от любов” е заглавието, което носи тази първа част и определено е подбрано изключително подходящо. Една жена, която обича страстно, силно и в същия момент – улегнало и всеотдайно; жена, която копнее да бъде майка и да даде любов и топлина, които не е получила на свой ред в детството си. Мога спокойно да кажа, че тази беше една от любимите ми истории в книгата.
Коко Шанел
Самотата оформи характера ми, който е лош,
втвърди сърцето ми, което е горделиво, и тялото
ми, което е издържливо.
Само една дума е достатъчна – Изпепеляваща! При това с главно “И”, защото неоспоримо го заслужава. Признавам си, че не знаех особено много за тази легенда на модата, а след като прочетох редовете, посветени на живота й, представата, която си бях създала за нея, се преобърна тотално. Пишейки за нея осъзнавам, че мога да използвам само много силни и крайни думи, всички от които наситени с положително трептене. Мъжко момиче е една доста изтъркана и скучна фраза, но изречена за Коко добива магическо, класическо и класно съдържание.
Впечатлена съм от живота на това дете и развитието й в последствие, за да се превърне в име със стойност и висока цена и днес. Не съм и подозирала за буйния й любовен живот, многото мъже, които са повлияли на личността й, но които и тя не е оставила безразлични. Ако Джаки Кенеди е наречена “Вдовицата на Америка”, то аз тогава скромно мога да нарека госпожа Шанел – “Вечната Вдовица”. Да, определено Калас е любимата ми история в книгата, но тази мога да определя като най-вдъхновяващата.
Уолис Симпсън
Хората нямат и най-малка представа колко е
трудно и изтощително цял живот да въплъщаваш
една голяма любов.
След Коко, Уолис за мен се яви като куртизантката на книгата. Не бих искала да обидя никого, ако разбира се сте нейни почитатели, но лично за мен тази жена не може да бъде наредена до предишните две. Разказът за нея несъмнено е интересен, а избраникът й е кралска особа, което ги прави част от историята и известни личности, за които се пишат хиляди редове. Но лично аз не намерих нищо вдъхновяващо в нея, още повече тя не може да ми послужи за пример, ако разбира се се пренебрегне фактът, че е накарала кралска особа да се откаже от трона, само и само да бъде част от живота й. И все пак, преосмисляйки в този момент цялата ситуация, бих казала, че Англия не е изгубила особено от това, че Едуард е абдикирал, за да последва любимата си. Едва ли той би могъл да бъде достолепен и авторитетен монарх – това е впечатлението, което главата, посветена на тях остави в мен.
Щом се отнася до самата Уолис Симпсън – моето скромно мнение е, че животът й е бил достатъчно добър и преди да й се наложи да се обвърже законно с бившият крал. А може би е бил дори по-добър от този, който е водела след брака им. Да бъде любовница на краля, която се облагодетелства от всички благини и привилегии, но без да носи отговорността на короната и прилежащите към нея задължения, е една изключително благоприятна ситуация за Уолис, която тя не е искала да променя. Усещането за нея, след като прочетох и последната страница от посветената й глава е, че тя успешно може да се причисли към днешните златотърсачки. “Да въплъщаваш една голяма любов” е прекрасно поставено като обобщение, тъй като едва ли тази любов наистина е съществувала; може би тя е била само имагинерно състояние, спечелило й “добра ръка” от картите на късмета, но и поискало си съответната цена малко по-късно.
Ева Перон
Вярвам в Бог и благоговея пред него, вярвам в
Перон и благоговея пред него. Бог ми даде живот
един ден, Перон ми даде всичките дни.
Детска история – с цялото й очарование и безметежност, лекота и привързаност към фигурата на бащата. Ако трябва да обобщя всичко прочетено за нея, това бих казала и сега. Малкото момиче, от малкия град, което мечтае за блясъка на прожекторите, но така и не го получава на сцената, за която се е запътила. Вместо това намира обичта на “публиката” на, обзалагам се, неподозирана за нея сцена. Своеобразна Даяна, която извежда един обнадеждаващ политик до най-високите нива на властта.
Съюз на интереси и обич. Обич, което мога да определя като по-скоро закрилническа и покровителствена, а не толкова като страстна любов. Определено интересен живот и развръзка, подплатена може би и родена от не толкова образованата част на населението на една страна, която сякаш е бленувала за малката девойка, издигнала се от простолюдието до вечността на историческите хроники. Тази част от книгата за мен беше любопитна, леко предсказуема, отчасти интересна, но несравнима с истории на други диви, познати със силен характер и открояваща се индивидуалност.
Барбара Хътън
Никой никога няма да ме обича. Заради парите
ми – да, но заради мен самата – не. Осъдена съм
на самота.
Тези нейни думи са напълно достатъчни, за да придобие читателят реална представа за това, което го очаква в поредната глава, посветена на богатата наследница. Родена във и от разкоша и охолството на тогавашното американско висше общество, тя остава “дама” до края на живота си, макар и не толкова състоятелна. Историята на една неработеща жена, получила разкоша заедно с името си и свидетелството си за раждане. Лишена от възможността да разбера наистина какво означава обич, а впоследствие и любов. Нестабилна във връзките си, леко разглезена и способна да променя настроенията и желанията си неконтролируемо бързо. Непостоянна и в увлеченията си, които водят до множество бракове, всички приключващи бързо и с отегчение.
Тази глава от “Непокорните диви” бих описала като много поучителна за това в какво може да се превърне живота на едно дете като възрастен, ако всичките му нужди са задоволени, но на практика то е било само сред хора през цялото си израстване и изграждане като личност. Скандален бит, разточително съществуване, обвързване от прищявка и екстравагантност, породена от скука, самота и вик да бъде забелязана. Да, остава в историята, в книгите, списанията и клюките на вестникарските колонки, но не остава сама за себе си щастлив почерк след смъртта си. Струва си да бъде прочетена заради пищността, прикриваща неувереността на тази дива.
Одри Хепбърн
Оказах се в тази професия случайно. Бях
неисвестна, неуверена, неподготвена и много слаба.
Работих здраво, признавам го, но продължавам да
не разбирам как се случи всичко това.
Бях изключително развълнувана и с нетърпение очаквах да прочета историята на Одри, тъй като тя несъмнено е вдъхновение за поколения наред, а аз не бих казала, че съм останала неповлияна от това течение. Шеметният й образ, който изплува в съзнанието ми щом чуя дори само “Тифани” е неподражаем, каквато е и външността й, много повече елегантен, отколкото красив. А тя определено е красавица.
Но след като прочетох повече подробности за тази дива на киното, мога да кажа само едно – белязана от войната. Във всеки аспект от живота си, Одри остава силно повлияна от войната и е напълно разбираемо, тъй като крехката детска психика няма как да не се пречупи пред подобен бич, съкрушил и разбил животите на милиони. Като цяло, освен тази ужасяваща част от живота й, не бих казала, че съм открила нещо скандално или крайно екстравагантно в иначе скромния й и сравнително нормален живот на звезда. Самата тя дори не успява да се възприеме като нещо специално до самия си край. Усещането ми след тази глава е за много труд, стечение на обстоятелствата, настойчива майка и може би доза късмет. А емоциите ми към нея продължават да се положителни.
Джаки Кенеди
Оставам с впечатлението, че съм станала обществена
собственост. Ужасно е да изгубиш анонимността си
на трийсет и една години.
Ако Калас беше най-вълнуваща, а Коко най-разтърсваща и завладяваща за мен, то Джаки беше най-любопитна. С нетърпение очаквах момента да стигна до края на книгата, за да се запозная в детайли с живота на тази жена, която честно казано, никога не ми е била особено симпатична. Без причина.
Завършването на книгата точно с нея бих казала, че е доста умен ход, тъй като особата й е обсъждана, интригуваща и може би от части “скандална” и днес. Ако авторът беше решила да постави някоя друга дама (Уолис примерно) на финала, може би е рискувала да определят труда й като силен, но затихващ към края си. Излизаща обаче на сцената като “черешката на тортата” Джаки възвръща живота на книгата и спестява доста критики към съдържанието.
Родена в богатство, Джаки е сякаш олицетворение на “американската мечта” за всеки емигрант, успял да достигне до висшето общество на страната. Елегантна, надарена с красота и очевидно обещаваща, Джаки е въплъщение на мечтата на майка си, която успява да се превърне във вдъхновение за една нация.
Талантът да живееш на широко и то с класа не е присъщ за всеки, а на нея й се отдава с лекота. Класата не се купува, а в нея е заложена от самото й раждане. Да имаш почерк не е само въпрос на пари и възможности, а тя определено успява да го остави като прави визията си емблематична. Вдовицата на Америка обаче не може да се похвали със същия размах и в личния си живот, освен белязан от една публична трагедия, не много щастлив и преди това. Но не можем да я съжалим напълно за страданията й преди разстрела, тъй като тя е била някак подготвена за този крах в брака си.
Доста е написано и изчетено за тази първа дама, така че оставям съдържанието на главата разкрито едва до тук. Краят на книгата е силен и завладяващ, какъвто и подобава да бъде, щом в началото й цялостното усещане е за едни не напразно пропилени години на разследване и писане.
Като заключение – препоръчвам ви книгата горещо и пламенно, а сега се залавям с “Дамите от Ориента”, за да мога скоро да споделя с вас мнението си и за тях.
Чао и до скоро четене 🙂
