Надменната Аз…
….Знаех, че е такава, виждала съм я и преди, но не очаквах да е точно сега, точно на нагорнището. „Но разбира се – помислих си – разбира се, че ще е точно тук“. Разбира се; как можех и да предлоположа нещо друго. Защо да трябва да мине по полегатата част на пътя, там където „всеки“ (както тя обичаше да казва за обикновените според нея хора) би минал. Запъти се съвсем спокойно, с равна, бавна и умерена крачка към най-стръмната част на пътя, донякъде завладяна от егоистичното си чувство да провери сама себе си пред „сложното“, пред „трудното“ (все вдъхновяващи я думи); отчасти защото това беше най-прекият път към площада, към върха, който така жадуваше да постигне, за да се величае пред „обикновенните“, пред мен може би. И крачейки по този наклон, нагоре към „успеха“ – погледнах я отстрани. Дългата черна, разкроена пола се вееше след нея, краката й сами правеха крачка след крачка без колебание, а тя дори не поглеждаше надолу – толкова беше сигурна, че няма да падне. А колкото по-стръмна ставаше пътеката, толкова по-високо вдигаше главата си; толкова по-широко надменна ставаше усмивката й, толкова повече заблестяваше погледът й, леко присвивайки очи в надсмешка, в ирония към мисълта за това, че аз съм дръзнала да избера лекия и безопасен път – по полегатия тротоар. Гледах я и се срамувах от избора си – тя беше велика в очите на целия свят, а светът за нея беше самата тя. И какво като никой не я виждаше, важното беше, че тя вижда сама себе си. Полата се вееше след нея все едно се опитваше да я догони, все едно беше огън, който буйно се разпалва под силната й крачка, под високият ток, с който смазваше самочувствието ми за миг – бавно, полека и с ирония към удобните ми, нисички обувки. Леко приведена, свела поглед надолу в мрака, преценяйки всеки сантиметър под краката си, крадешком я гледах с крайчеца на окото, защото това не беше ход, беше поход на жена – страшно зрелище. Отново ме обля студена пот – аз вървях по равното и въпреки това – приведена. А тя галопираше – енергично, но и ужасяващо спокойно, по най-стръмния път. Напълно изправена, с изпънат гръб, с глава високо вдигната, с очи опиянени от лудост, от решителност и с тази ужасяваща усмивка. Смразяваща, пренебрежителна към нежната женска природа, надменна усмивка. Знаеше, че е красива, но не го казваше – никога. То струеше от нея и точно това я правеше още по-опияняваща. Но тя не обръщаше внимание на излишни комплименти за красотата й, за косата й, за младата й, прекрасна външност. Тя имаше (и знаеше, че го притежава) нещо повече. Чар и сила. И макар да считаше, че е нужно да я опознаеш по-добре, за да ги видиш – грешеше. Но това беше заблудата, която сама бе избрала, романтичният, леко с трагичен привкус свят, който сама бе пожелала да гради, само и само да надвие собствения си страх от самата себе си. Опитах се да избързам пред нея – ей така, за собствено успокоение и точно там, на най-стръмното, на самия завой, където всеки би спрял, за да си поеме дъх от изминалия път, да надзърне за скрита заплаха, тя ме втрещи. Леко повдигна полата с отрупаната си с гривни ръка, пое си дъх и без да спре – подскочи. Леко, но на далеч – толкова естествено за нея, толкова немислимо за мен. Замлъкнах и спрях, а тя вече бе там – на върха, доволна, но и леко разочарована, че от тук нататък се виждаше само равен път. Погледна ме, усмихна се и вятърът отвя косите й. „Хайде, бавиш се…“ – каза ми и аз й отвърнах със същата усмивка.
Обичах, живеех за тези моменти когато можех да се погледна отстрани…
(посветено на всички мои любими Надменни и най-вече на една много специална за мен – майка ми! Най-великата Надменна!)
С обич,
Надменната Аз!
