Точно си мислех, че вече доста съм закъсняла с мнението си за “Моята История” на Мишел Обама, когато приятелка ме попита – “Kак е?”. Тогава осъзнах, че не мога да й отговоря едностранно и категорично. А в момента, докато пиша този пост, се опитвам да подредя мислите си правилно, така че да бъда едновременно полезна и обективна.
Рядко посягам към романи и лека художествена литература (може би някой чиклит на плажа…или не), затова не е странно за мен, че реших да прочета още една биография. А и нямаше как след множеството снимки, реклама, блогове и статии, които ме заливаха доста време. Определено книгата много нашумя и стана една от “must read” биографиите за всеки, който иска да се чувства “в крак с времето”. Красива и стилно изработена корица, прекрасен и удобен (поне за мен) формат и много изкушаващи страници с приятен шрифт, който не затормозява при нормално четене. Сякаш най-доброто, което можех да направя беше да й се нахвърля веднага.
Така и стана. Купих си я от първият магазин, който продава книги, защото буквално беше покорила пазара, много извън пределите на книжарниците. Започнах да я чета още същата вечер и определено първото впечатление, което книгата създава е, че може да се погълне на един дъх – лека, бърза за четене и написана доста достъпно. Аз я прочетох в превод, не в оригинал на английски език, но усещането ми е, че и в оригинал тя е също толкова простичко написана, а защо – ще разберете по-нататък.
Началото
Като съдържание книгата е доста обстойна и подробна. А и няма как иначе – близо 400 страница за живота на една все още млада жена. Мишел започва своята история от раждането си, родителите си, близките си роднини и приятели, с които е израснала. Типично, както тя споменава нееднократно, за семейство чернокожи, фамилията е голяма, често се среща, обсъжда проблемите си и обича да празнува шумно и запомнящо се. За мен лично беше интересно да чета книгата в тази й част, тъй като тя увлекателно разказва за детските си години в един уютен за нея квартал, който по-късно ще се превърне в гето. За трансформацията през годините, за това какво помнят детските й очи и как същото нещо се възприема в момента от разума й на възрастен. В същия момент не захаросва историята си, а реалистично представя и затрудненията, които е било нужно да преживеят родителите й в тези не толкова либерални години.
Спомени от училище, от детски сбирки, от родителите си и часовете по пиано – това ще намерите в книгата, ако започнете да я четете, като всичко е разказано увлекателно, с подробности и доста лесно проследимо.
Преди него
Тъй като четивото предлага една приятна логична последователност, която не обърква читателя, разказът на Мишел продължава и в студентските й години, където умело успява да представи всичките си занимания, да разкаже (понякога не директно) за склонността си да бъде аутсайдер и премеждията й, породени от високия й ръст. В комбинация с това за мен беше интересно да прочета и за всички “странности” на американската система, а и да разбера повече за начина, по който тя постъпва на първата си “истинска служба”.
Едва ли се съмнявате, че млада американска дама, с потенциал и заложби (както тя се описва в книгата) би останала извън водовъртежа на кариерното развитие. Разбира се, че не. За щастие, макар и кратък, този период е описан с ентусиазъм и сравнително подробно, тъй като този момент е все пак основополагащ за бъдещето й развитие като личност, професионалист, майка и бъдеща Първа дама на Съединените Американски Щати.
Мъжът на живота й
Точно тогава настъпва развръзката – запознанството й с бедния, невзрачен, дори леко смотан (така го описва тя), но много находчив младеж със странно име – Барак Обама. Запленен от книгите и многобройните статии на всякаква тематика, младият мъж успява изключително бързо да спечели сърцето на “наставницата” си и от този момент нататък те започват да градят заедно бляскавото си бъдеще.
Пътят им към успеха не е кратък и в много случаи е “по отделно”. Тук идва моментът за моята критика към книгата. Колкото и да ми беше интересен етапът преди звездния блясък на президентско семейство, появата на Барак в книгата донесе за мен страници, които бих казала, че леко ме подразниха. Не смея да твърдя, че съм запозната в детайли с личността на президента, нито неговото управление ме е вълнувало особено, но четейки “Моята историята” у мен се изгради образ на човек, който бих нарекла “егоист”. Да, всичко, което бе поднесено за него бе ласкателно написано, но аз си изградих представа за млад мъж, който не е особено ангажиран с половинката си, а по-скоро очаква от нея тя да гравитира около него и да живее, удовлетворявайки неговите желания. Може би нямаше да стане президент, ако до себе си нямаше една доста самоотвержена жена, която е способна да жертва собствения си интерес до – бих казала – огромна степен, но този тип характер, описан там, не е човек, който бих харесала. Прекален единак, вглъбен с собственото си “аз” и амбициите си, явно безотговорен към живота и бита на семейството си и способен да постави на първо място собствената си личност. Разбира се Мишел представя съпруга си като отдаден на народа и жертващ всичко в негово име, но моята равносметка е друга. Но коя съм аз, за да съдя президента на Америка…
Към върха
Всичко, което следва, до голяма степен е посветено на кариерното развитие на Барак, кампаниите, в които Мишел изиграва немалка роля и нейните опити да осигури на децата си все пак сравнително нормално детство в тази буря от разноцветни емоции и изживявания.
Годините в Белия дом са интересни и четох с внимание подробностите относно начинът на живот в една такава “институция”. Интересно е как човек се приспособява към всичко и успява да превърне в дом дори една такава сграда, която за повечето обикновени хора като нас, наподобява на музей. Но да не ги съжаляваме – има много по-тежки места за живеене от Белия дом. Интересна подробност, която си бях записала, за да не пропусна в тази си статия е, че Барак, през всичките тези години на мандати в Белия дом е живял под един покрив с тъща си. Така че, мили мъже, и президенти на станете, това не може да ви спаси от тъщата.
Към края на книгата вече бях малко подразнена от прекаленото натякване в почти всички страници (деликатно, но все пак съществуващо), че цветнокожите са онеправдани и ощетени от системата, особено щом се отнася до жените в Америка. Прочитайки тази идея в началото на книгата, счетох че е нещо нормално и очаквано. Към средата вече ми се беше затвърдила, а в края искрено започна да ме дразни. Не защото може би не е вярна, а защото е прекалено пропагандирана и представена като нещо, което се случва само и единствено на хората с по-тъмен цвят на кожата. Сякаш малко настървено и дори на места агресивно се представя тази уникалност, когато според мен дискриминацията трябва да се заклейми в еднаква степен без значение по какви критерии се проявява тя – полови, расови, възрастови, етнически и какво ли е още не. Точно тази е и , според мен, причината книгата да е написана в такъв лек стил – целта й е да достигне до максимално голям брой чернокожи, основно такива под средната класа, и да получи тяхното одобрение.
Всичко има своя край
Очаквано, книгата завършва там, където завършва и политическата кариера на Барак като президент. А ми се искаше да разбера и малко повече за живота на една “бивша” първа дама, за това как се е върнала към ежедневието си и как изглежда светът й след Белия дом. Но уви, това не е дописано или може би предстои да оживее на страниците на нова книга.
Цялостната ми оценка на книгата е добра и ако се върна към въпроса на моята приятелка от началото, ще й отговоря – “хубава е”. Споменах ви за моментите, които искрено ме подразниха и за не толкова цветущия образ, които си създадох за Барак Обама. Но това не променя решението ми да препоръчам книгата като разтоварващо и леко четиво, а също така определено не съжалявам, че съм отделила от времето си, за да я прочета.
Надявам се и на вас книгата да ви хареса, а какво мислите и дали сте съгласни с мен, можете да ми напишете в коментарите. Ще ми бъде интересно…
Чао и до скоро четене 🙂
