Днес Дамски клуб обръща вниманието си към предстоящите светли християнски празници, съдържащи изключително вълнуващата и интересна българска история. В предстоящите дни до Великден този Април ще ви запознаем с редица български традиции, които носят в себе си красота, изящност и загадъчна нотка мистичност.
Като едни истински моми, екипът ни няма как да не започне пътешествието си назад в историята именно с Лазаровден.
Българската традиция повелява на Лазаровден млади момичета, неомъжени да лазаруват – обичай с любовно-женитбен характер. Този обред се е смятал за задължителен ако една млада девойка е искала да мине под венчилото.
Лазарките са били всички момичета над 16 годишна възраст, които пременени в булчини носии са минавали от къща на къща и са възпявали дома, всички членове на семейството, земята, нивите, полята, възраждащата се през това време на годината, природа. Броят на момичетата трябва да е над четиринадесет, като всяка от тях изпълнява своята задача според това, за каква е определена на този ден.
Предварително момичетата се разделят на поялици и шеталици. Поялиците са тези, които пеят по улиците и домовете, а шеталиците, тези които танцуват и шетат в дома на домакина. Поялицата, пееща по къщите и която върви най-отпред, се нарича „предница“. Тази след нея – „средница“ събира парите, а последната от тях е „задницата“. „Тантерицата“ пък е тази шеталица, която първа води хорото на танцуващите моми. Всички останали девойки, които придружават лазарките, се наричат техни „другарки“.
На самият Лазаровден, преди изгрев слънце, рано сутринта лазарките се събират на уреченото предварително място и от там потеглят за своята благославяща обиколка по махалите и дворовете, по къщите на хората в селото. Преди да чуе песента на лазарките, традицията повелява всеки да е хапнал нещо – „станувайте, да апнете, да ви лазарици на тратат (изпреварят)“.
Най-отпред вървят тези поялици, които пеят по улиците, за нивите, полята, за берекет и плодородие, газят през раззеленилите се жита и градини. След тях вървят шеталиците, които играят, а най-отзад са другата група поялици, които пеят по домовете. Стигнат ли до дом, който ще посетят, отпред пеят една песен, а влязат ли в двора, в дома, поемат различна. Изключително интересен факт е, че лазарските песни се пеят само на този ден и на никой друг празник през цялата година.
Влезли веднъж в дома, лазарките пеят песни за всички членове на семейството, като започват с домакина, който застава в средата между тях и ги дарява с пари. След това се подемат песни за момък, мома, деца, бебета, за плодородие и любов. Приелите лазарки в своя дом ги гощават с прясна погача, праз, лук и сол, поставени на малка масичка или трикрако столче. В къщите където са се отглеждали пчели, домакините са изкарвали и две купички – едната пълна с мен, другата с вода и яйце вътре в нея.
Лазаруването като ритуал завършва чак на следващата сутрин когато лазарките пускат венчетата си по реката. Момата, чиято китка пристигне първи се нарича кумица, а останалите девойки се отнасят с нея с почит и особено уважение през следващата година. Този завършващ ритуал се нарича кумичене.
След този ден и лазаруването си, девойката, участвала в ритуала вече сменя социалния си статус и може да започне да търси своя годеник. А и може ръката й вече да бъде поискана. На практика, точно на този ден се и искат много момичета за булки.
Връбница, Цветница, Вая, Куклинден, Цветна неделя – това са всички имена (а може би съществуват и много други) на празничният ден след Лазаровден, точно една седмица преди самият Великден. С последният ритуал „кумичене“ от предният ден завършва и лазарските игри на Цветница. След пророкуването за скорошен брак на кумицата и встъпването на останалите лазарки в „годежна“ възраст, вечер момите и момците се събират около мегдана, където играят хора. Само в този ден и по този случай по време на Великденските пости хорото е сключено, тоест образува кръг.
На Цветница православната църква чества тържественото пристигане на Исус в Йерусалим. Той влиза в града на магаре (по това време магарето е символ на мира и реда, за разлика от коня, който е символизирал войните, заминаващи на война), а хората го посрещат с маслинови и лаврови клонки, палмови също така.
Преобразен в наши дни, празникът Връбница се свързва с посещаването на църква и вземане на осветена върбова клонка, от където носи и името си (Връбница). Клонките се носят в дома, като символизират победата на живота над смъртта, възраждането на природата, ново начало.
Поради тази причина нашето предложение е да облечете празничните си, цветни нови дрехи, цветното си настроение и широка усмивка, и в компанията на близки и любими хора да почетете българските традиции и празници с пожелание за много щастие и благоденствие в живота ви.
